Всички имат натрапчиви мисли. Всички.

Повече от 90% от хората съобщават, че понякога имат натрапчиви мисли - внезапни, нежелани, понякога плашещи, абсурдни или срамни. Да бутнеш някого. Да се случи нещо на близък човек. Да направиш нещо, което никога не би искал да направиш. Мозъкът е машина за генериране на мисли. Той непрекъснато създава най-различни сценарии - полезни, безсмислени и понякога направо стряскащи.

Разликата между човек, когото тези мисли не тревожат, и човек, който страда от тях, обикновено не е в самите мисли. Те често са много сходни. Разликата е в реакцията. Единият си казва: „Каква странна мисъл.“ И продължава с деня си. Другият си казва: „Защо ми хрумна това? Какво означава? Ами ако казва нещо за мен?“ Или просто ѝ дава повече внимание. Именно това търсене на значение и сигурност поддържа мисълта жива.

Натрапчивата мисъл не е намерение. Не е предсказание. Не е скрито желание. Всъщност фактът, че те плаши или отвращава, обикновено показва, че тя противоречи на ценностите ти, а не че ги разкрива.